и уж още е малък
още учи
и още расте
а отдавна разбрал е
(и не е генетична причината)
че за нормалните хора
две и две никога не достига четири
в най-прекрасната Татковина

понаучих (от него) две три „лафчета” на английски
той, с приятели, често на чужди езици комуникира
интернет-ът отдавна е необходимост
а не някакво невероятно предимство
и не съдя, защото съм майка 
                                            и го разбирам
щом и в скайп не използва кирилица

и преглъщам бучките-залчета тихо

боледувам му
честните питанки
е, поплаквам си нощем скрито
но си знам отсега орисията
набере ли нужната скорост
съвсем открито
ще го прегърна на изпроводяк
с думите:

Тръгвай, сине!
Намерщ си нова Родина!

И не стъпам на понятието Родина. Домът е онова, което никъде по света не се "среща". Ти си дома за него.

отхвръкнало, прави свое гнездо, анонимен. :))

Домът е семейство, цялото. Не в скайп, телефон, гости. Да, патриархално звучи, несъвременно. Но е нашия, български бит. Присаден фикус на кактус /чужбина/, не, не ми го хвали. Толкова отдавна не живея в България, че каквото и да си чела за носталгия, няма нищо общо със същността на мъката по нея.
Нямам регистрация, така, че анонимно пиша.

Нищо не хваля и нищо не отричам. Но (дори в немлада възраст) децата на България правят своите лични избори. Думите ми бяха за това, че малките ВЕЧЕ са ги направили. За съжаление!

Помпата на гласове надолу или нагоре е работа на тандема- sulu & bluebird
разбира се това не са никви жени, а педали с пъпки по гъзовете

Признавам си.

"тук, в България, никога нищо няма да се промени". И от този комплексарски, включително и мой, манталитет се омъжих там някъде. Ами...не спамя стиха ти, харесвам бунтарството в творчеството ти. Но ми е някак крайно, като твой постулат с тенденция да го наложиш.
Усмихни се на семейството си от мен!

всеки има право на свои такива. Не мислиш ли? :)
А аз определено не съм човекът, който има правото (нито желанието) да ги ограничава или налага. Освен това, изборите са променлива величина. Както и хората, които ги правят.
:))
Усмихвам се на целия свят и на живота. Дори когато демонстрирам зъби (хубави са ми, нали?!). :)))

Много трудни думи за казване са това в края.Но са белег за надраснат егоизъм в майчината любов, ако приемем ,че има такъв.
С поздрави за стиха, Вили!

Особено, когато осъзнава човек, че в Бг децата нямат никакво бъдеще...